публикация
За щастието и възможността да създаваме
2 Август 2014
Автор:
 Атанас Тотляков
Настоящият текст е по повод включването на платформата URBAN SHORTCUT в проект Happy-Nes(t)s

ЗА ЩАСТИЕТО И ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЪЗДАВАМЕ
От персонална гледна точка

Атанас Тотляков

Щастие - Чувство и състояние на пълно задоволство, удовлетворение от живота. (тълковен речник)

Роденият през 1933 г. малтийски мислител Едуард де Боно развива концепция за щастието като тотален човешки стремеж, но неговата идея не попада в общоприетата психологическа рамка за емоционално състояние. За Де Боно, щастието е целенасочен процес, в който креативността е основен фактор за трайно преживяване. Той не изключва хедонизма и мимолетното чувство, а само градира степените и възможностите индивида да бъде щастлив, като открие „вътрешен” източник – способността да създава. Категорично можем да твърдим, че изкуството е една от човешките дейности с най-висока степен на креативност. И тук удоволствието има своето място – като естетическо преживяване. Френската теоретичка на изкуството Агнес Лонтрад (Agnes Lontrade) развива темата за естетическото удоволствие. За нея връзката изкуство-удоволствие е константа в историята на естетиката, но по отношение на изкуството не може да се приема като изключителна. Изкуството и съвременните художествени творби не са създадени непременно да носят естетическа наслада. Тя твърди, че „ако изкуствата по поръчка пораждат концепта (наравно с прилежащата красота), а развлекателните възбуждат сетивата, единствено изящните изкуства са от областта на истинското естетическо удоволствие, разположено по средата между сетивното влечение и концептуалната предопределеност”* . Лонтрад разграничава естетическото удоволствие от произведението, понеже естетическото удоволствие не би могло да бъде достатъчно условие за изкуство.** Това не изключва твореца да бъде щастлив при създаване на произведение, което няма за цел да въздейства на публиката чрез естетическа наслада. Обратното твърдение също е вярно – творецът може да е подтиснат и угнетен, въпреки че създава произведение подчинено на красотата и сетивното й възприемане. Всички дискутирани твърдения, свързващи щастие и креативност, са адресирани към самата креативна личност, но не трябва да забравяме и за въздействието на средата, т.е. условията, в които творецът пребивава физически, икономически и социално. На битово ниво, дори и при материални лишения, човек може да подхожда креативно в мисленето си, но липсата на средства би довела до невъзможност идеите да се реализират физически (виж: „Изкуство заместваща терапия или как творец да бъде щастлив в икономически бедна страна”). В тази връзка, можем да открием и основното средство, обвързващо творческата личност, произведението и емоционалното състояние. Произведенията могат да съществуват като такива само в контакт с реципиенти, които обикновено определяме като публика. Социологическият подход, на базата на който можем да анализираме връзката артист – публика, обикновено не включва проучване на естетическите качества на произведението, в случая посредник между страните. От друга страна, историята на изкуството изучава и социално - икономическите условия, в които даден творец е реализирал своите идеи. Може би, отговорите се намират в дисциплината „психология на изкуството”, като междинно звено, определящо границата между естетиката и теорията на изкуството, или е необходимо да се откажем от търсенето на отговор. Науката дава само частични решения, оставащи недостатъчни в сравнение с личния опит на твореца. На въпроса кога артист се чувства щастлив, единственият отговор е: когато твори в среда от хора, приемащи неговите идеи, а произведенията му достигат до подготвена публика. Тъй като творчеството има процесен характер и се развива в продължителен интервал от време, то проследяването на осъществените намерения в определен контекст, дава вектора на емоционалното състояние на твореца. Тук отново достигаме до трудност при определянето на „щастие”, поради факта, че това е персонално чувство и само отделната личност може да определи в какво състояние се намира. По такъв начин ще подходя и аз.
Персонално: „Аз се чувствам щастлив, защото продължавам да развивам идеята за изкуство, базирано на осезанието и откривам контекста, в който това е важно и за други”.

Като доказателство за това самоопределение, ще приложа описанието на няколко взаимосвързани творчески проекта реализирани в периода 2011 – 2014 г.

1.

Целенасочено проучване на осезанието като основа за познание, творчество, културна практика и иновативност е осъществено през 2011 г. от международен екип в партньорство с Регионален център за култура ФабриКата, България, като водеща организация; Международен съвет на културните центрове, България, ESDi Barcelona (Eskola Superior de Disseny), Испания и Cultura21Nordic, Дания. Проектът е наречен TOUCH и е реализиран с подкрепата на Европейската Културна Фондация в състав: Атанас Тотляков - автор на концепцията, визуален артист, Карлос Хименес – изследовател и дизайнер, Надежда Савова – изследовател и преподавател по културна антропология, Олег Кьофьод – философ, изследовател в областта на социалните науки, Мариана Проданова – проектен мениджър, директор на РРЦК ФабриКата. Проектът обхваща повече от 200 човека (зрящи и незрящи) - студенти, преподаватели, научни работници, дизайнери, художници и специалисти от други области извън творческата сфера. След приключването на дейността на проекта, идеите намират своето продължение сред нови артисти и артистични групи. Сред тях са и студенти, които не са участвали пряко в проект TOUCH, но са стимулирани работата по темата да продължи.

2.

Връзката визуално-тактилно-вербално е предмет на проучване в проект „Точка на Контакт”, включващ творчески експерименти, артистични и изследователски практики (виж: Totlyakov, At., Point of Contact, http://ruf-award.org/gaudenz-b-ruf/beneficiaries/bp_38/). Проектът е реализиран в няколко етапа през 2012 - 2013 г. Първоначално възниква като идея за авторска художествена инсталация, подкрепена от Гауденц Б. Руф „Награда за ново българско изкуство” (автор Атанас Тотляков). В периода на изпълнение на първоначалния замисъл е сформирана група за проучването на реакциите на публиката. Идеята е да се създаде ситуация, в която, чрез целенасочена артистична провокация на усещането за допир, човек да насочи поглед „навътре”, към собствените си мисли и чувства. В инсталацията са използвани както визуални, така и тактилни елементи, обобщени в следните групи: -визуални: осветено и затъмнено пространство, черен обект от дърво, черен плат, цветен дигитален принт върху платно, акрил; - тактилни- (усещане за температура на околната среда, усещане за допир, усещане за движение на тялото), гладка и гравирана повърхност, твърди предмети и мек плат, разлика в температурата на обособените от инсталацията пространства.
Основен елемент на проекта е създаването на обект от дърво, представляващ петостенна кутия с размери на стените 70 см. / 16 см. / 68 см. / 16 см. / 70 см и височина 19 см. Вътрешното пространство е разделено на две части. От два отвора в предната част на кутията се достига до тънка преграда със специфична форма и релефна повърхност. Чрез чувствителността на върховете на пръстите се изследва ниския релеф постигнат чрез гравиране. Релефните изпъкнали и вдлъбнати форми водят до малък отвор, в който пръстите на двете ръце могат да се срещнат. Планираният ефект е докосващият обекта да получи усещането за среща със собственото си тяло, за среща със себе си. Съпоставка на различните повърхности чрез допир:
Външната и вътрешна повърхност на дървената кутия е твърда и гладко полирана. Тънката преграда е двустранно релефна и относително еластична.
Дървената кутия е поставена на височина 90 см. от повърхността на терена. Тя е ситуирана в напълно тъмно пространство. Затъмняването се осъществява чрез черен плат и система от въжета за окачване. Обособената тъмна част е оформена като тесен коридор, достигащ до тактилната кутия. Двете части на инсталацията – осветена и неосветена имат разлика и в температурата на въздуха. Представянето на инсталацията през месец февруари дава естествена среда за усещане на студ. По този начин осветеното пространство е без отопление, а затъмненото топло. Това се постига с включването на малък отоплителен уред в тъмната част до тактилната кутия.
До тъмният коридор се достига през осветеното и студено пространство на галерията. В осветената част е изложен принт на платно с размери 200 см. / 70 см. Принтът показва многократно увеличено изображение на еластичния и гравиран елемент, намиращ се във вътрешността на кутията.
В плана за дейности на проект „Point of contact” са осъществени тестове на тактилната кутията за ергономичност и стабилност спрямо човешкото тяло. За целта е изработен макет на обекта и е организирана група за проучване на реакциите на публиката в състав: Деян Боев, Деница Милушева, Димитър Терзиев, Кирил Георгиев, Мила Петрова - студенти втори курс от специалност Скулптура, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. По-късно се присъединява и Искра Иванова, трети курс от същата специалност. Уточнени са условията на експеримента, който е проведен като публично събитие – творческа работилница за тактилно изкуство в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, Велико Търново през месец ноември 2012 г. Екипът си поставя за цел да изследва движението на ръцете в тактилната кутия, времето за достигане до мястото на отвора, както и секторите, в които публиката спира движението най-често и отделя по-голямо внимание. Макетът представлява пано с нисък релеф, отговарящ на точните размери на тактилната кутия. Преградите в нея са трансформирани в детайли с височина между 5 мм и 15 мм. Всеки участник в експеримента разполага с два еднакви черни маркера. Участниците са със завързани очи и достигат до поставения хоризонтално макет с помощта на асистент. В условието на задачата е да се изследва повърхността само с върховете на черните маркери. Ниските прегради не позволяват преминаването на маркера в поле, което в действителният обект е отделено с вертикална преграда. За да се различат следите от включващите се участници, е измислена серия от 13 графични символа, които се добавят към линиите на всеки. Последователността е следната: вербално представяне на условията; доброволец от публиката застава на дистанция 4 метра от мястото за работа; двама асистенти завързват очите му и го придружават до масата, върху която се намира макета, помагат му да седне; в ръцете му се поставят два еднакви маркера (от значение е еднаквостта на докосвания обект с лява и дясна ръка); доброволецът – участник движи маркерите направляван от усещането за допир, натиск и вибрация; зрението е изключено като средство за контрол; времето за работа се определя от самия участник; след приключване той сваля превръзката, а асистенти от екипа на експеримента нанасят предварително избран графичен знак по дължината на цялата линия; процесът се повтаря с нов доброволец.
От проведения експеримент са направени изводи, които се отнасят главно към когнитивните процеси на публиката и способността за възприемане на конкретния обект. Първият извод е свързан с представите за време и пространство. В ситуация на изолиране на зрението като средство за контрол, представите за време и пространство са силно променени. Участниците споделят, че тяхната представа за времето в което са работили върху повърхността на макета е много продължително, а пространството, което обхващат, е голямо В действителност, най-продължителната работа със завързани очи не надвишава две минути, а разстоянието е около 50 сантиметра. Доброволците определят това като усещане за „сгъстяване”, много по-голямо напрежение, дори тревожност, но също така като вид танц и любопитство към собствените си реакции. Въпреки посоката зададена от релефните прегради, много от доброволците движат ръцете си в първата трета на макета. Там е и най-голямото насищане със следи от черните маркери. В останалата част следите са относително равномерни и много от участниците достигат до мястото, в което лявата и дясната ръка могат да се срещнат. В реалната тактилна кутия има още един фактор, който влияе на възможността за достигане на това място. В макета е пренебрегнато третото измерение- височината, докато в кутията точката на контакт е на около 7 сантиметра по вертикала. Експериментът потвърждава, че чувствителността към дадена динамика изисква някои предварителни перцептивни и двигателни нагласи.
Продължението на експеримента „Point of contact” е осъществено на 15.02.2013, по време на представянето на финалната инсталация на проекта. Публиката, присъстваща на събитието е с различна подготовка за възприемане на обекта чрез допир. Състои се от хора, включили се в творческата работилница за тактилно изкуство и от такива, които за първи път се запознават с идеята. В тъмна стая влизат хора без придружител и се предвижват самостоятелно, за да достигнат и докоснат основния тактилен обект – кутията от дърво с вътрешно пространство, отговарящо на сгънати в лактите ръце. Преживяванията на публиката са документирани с видеокамера, проведени са интервюта с въпроси за личното преживяване от чувството за допир, предвижването в тъмното пространство и времето прекарано в изолирана среда. Отговорите варират от откровена изненада, до очаквани анализи, от отказ за споделяне до задълбочено самонаблюдение. Няколко души споделят усещането си за промяна в температурата в обособеното тъмно място, други си представят конструкцията на обекта, трети са затруднени да достигнат до тактилната кутия, затова опитват отново, след като разговарят с такива, които са изпитали пътя до мястото. Личните реакции са документирани от екипа за наблюдение на публиката. Една от посетителките споделя:
„Поставих ръцете си в отворите на предмета и следвайки стените почувствах грапавини, линии, разнообразни форми, които си поставих за цел да изследвам. Вглъбена и изгубена в тези линии и грапавини изведнъж усетих различна материя, която няма нищо общо с материала, който изследвах до този момент. Беше нещо меко, гладко, топло и непознато. Това чувство продължи за секунди, в които дори извиках от уплаха и притеснение, какво ли е това което докосвам … в следващия момент осъзнах, че всъщност съм допряла пръстите си през дупки нарочно издълбани в предмета. Бях изключително изненадана, че не съм познала себе си, собственото си тяло, собствените си ръце, с които докосвам всеки ден. Изживяването за мен беше силно и много полезно. Запознах се със себе си по нов, доста интересен и изненадващ начин.”
Една част от интервюираните изграждат във въображението си представа, свързана с визуалното: „В един момент застиваш и се опитваш да изградиш образ от допира.”
Други се отдават изцяло на тактилните усещания:
„Нямаш представа къде се намираш и какво точно трябва да направиш, но и не те интересува, защото се чувстваш като в сън, оставяш се на въображението да те води. Момента в които се докоснах до релефа ме заинтригува и започнах да се „заигравам”, като го докосвах с различните части на дланта. А когато докоснах пръстите си, се изненадах, макар и да знаех за този момент.”
Както и в първия експеримент, се споделят впечатления от чувството за време и пространство:
„Чувството за време и пространство се променя, времето спира. Чувстваш се като изгубен и можеш да се ориентираш единствено чрез допира. Макар да се чуват гласовете на хората отвъд завесата, чувството е, че си на съвсем друго място. Чувстваш топлината на пръстите си, но ги чувстваш като чужди.”
В много от отговорите са използвани изрази като „странно” и „объркано”:
„Много е интересно как човек се обърква и смесва сетивата си. Съвсем дезориентиран и притеснен от това, което ме очаква, се стреснах, когато си пипнах пръстите. В началото дори не разбрах, че докосвам себе си.”
„Много беше странно. Не очаквах да пипна пръстите си, разбрах, че пипам тях, но беше … странно, не мога да го обясня.”
В някои от посетителите е породено чувство за страх:
„Не бръкнах много на вътре, защото ме беше страх какво ме очаква там. През цялото време си мислех, че вътре ще има нещо гнусно и просто се отказах да си пъхна ръцете по-навътре.”
„Много беше страшно и тъмно и през цялото време си представях някакви отблъскващи предмети … не посмях да си пъхна ръцете вътре.”

На базата на реализираните експерименти, членовете на сформираната група за изследване на проблема, преосмислят позицията си от наблюдатели в творци, генериращи нови идеи, съответстващи на взаимодействието между зрението и осезанието във възприемането на произведения на изкуството.

3.

Авторската инсталация „Точка на Контакт” 2013, („Point of Contact”) поставя началото на процес за създаване на серия произведения, използващи сходна стратегия за представяне пред публика. През 2014 година те са обединени в кураторска изложба под заглавие:„Точка на контакт – осезаемото и осезаващият”. Екипът по реализацията включва: Деян Боев, Димитър Терзиев и Деница Милушева, с куратор Атанас Тотляков. Изложбата е представена в галерия „Рафаел Михайлов” , Велико Търново в периода 22.04. 2014 – 05.05. 2014. Всеки от участниците разполага с индивидуална дата за презентация и работа с публиката. Маркирани са три основни направления за експерименти с осезателните характеристики на обектите – преосмисляне на предмети от нашето ежедневие (Деян Боев), целенасочено моделиране на обекти, фокусиращи вниманието върху тактилността (Димитър Терзиев), работа в открито градско пространство (Деница Милушева). За разлика от „Точка на контакт” 2013, то в продължението на проекта не се използва прекратяване на зрителния контакт между публика и произведение. Залата е добре осветена и всеки детайл може да бъде разглеждан. За да бъде пренасочено вниманието на присъстващите в изложбеното пространство, към осезателните страни на произведенията се използват вербални и визуални информационни подходи. Преди да бъде оповестено, че всички обекти могат да бъдат докосвани, се провежда кратка беседа за ролята на тактилните и термоцептивни модалности в нашето съществуване. Изготвен е сценарии за последователността, с която ще се докосват обектите определен от деня, в който конкретният автор презентира своята работа. Дизайна на изложбеното пространство е организиран така, че да предизвиква реакция при преминаването през определени участъци. Това се постига с разполагането на ленти от предпазно фолио с мехурчета на пода. При стъпване върху тях се възпроизвежда пукащ звук. На изненаданата публика се обяснява ролята на осезанието при ежедневното ни предвижване като пешеходци.
Произведението на Деян Боев е инсталация с название „Емоционална граница”, която е изградена от пространствен обект от дунапрен и фолио, съпоставен с отпечатани на винил изображения на многократно увеличени детайли от обекта. Както автора подчертава в текст към инсталацията, чрез докосване на повърхността, изолирана с найлон, тактилния експериментатор е възпрепятстван пряко да усети мекотата. Търси се абстрактно представяне на ежедневни ситуации, пречупени през тактилния опит. На вниманието на публиката са предоставени различни по мекота, еластичност и повърхностна структура битови предмети (домакински гъби за почистване). Всеки от публиката може свободно да докосва обектите и да изследва в нова среда познатите от бита форми, като преосмисли съществуването им чрез интелектуалната и емоционална дистанция на изложбеното пространство.
Димитър Терзиев залага известен игрови елемент в произведението си „Тактилен лабиринт”. Терзиев проектира и изработва четиристенна пирамида от дърво на чиито връх е монтирана мека възглавница предназначена за поставяне на лицето. На стените на обекта са разположени триъгълни отвори през които може да се достигне с ръце до основата на пирамидата. Във вътрешността е позиционирана спираловидно навита лента от гравиран линолеум и сферично меко тяло. Целта е реципиентите на творбата да проследят с пръстите на ръцете целенасочено моделирания релеф. Техните сетива са провокирани от съпоставката на осезателно разграничаващи се повърхности и обекти като използваните тактилни средства са: гладки и грапави повърхности; твърди, меки и еластични материали. Освен върху сензорите за допир на дланите на ръцете е включено и въздействие върху такива и в областта на лицето. Така едновременно се „атакуват” най-чувствителните зони на човешкото тяло. В ляво и дясно от пирамидата са разположени фотографии, показващи начините за осъществяване на действието.
Деница Милушева развива своя проект „Карта на тактилни забележителности в Порто” и представя серия фотографии от различни локации в градското пространство. В текст към тях Милушева споделя артистичните си търсения:
„Порто е туристически град с различни по вид забележителности. В туристическите гидове за Порто ще намерите обекти, свързани с история, музика или изобразително изкуство.
В този проект се опитвам да създам туристически гид с тактилни забележителности. Това са малки, почти незабележими места, но интересни със своята естествена форма. Аз не променям местата, които откривам, само добавям малък релефен знак. Всеки град има своите малки места, които не са свързани с историческо събитие, но преразгледани през концепцията за тактилното усещане стават забележителност. Това са места, които може да не са красиви визуално, но при допир носят ново послание със своя релеф и структура.”
Опита на Деница Милушева да насочи вниманието на публиката към скритите от погледа, но осезаеми места в градското пространство, разширява обхвата на идеята като мислено свързва обекти на голяма дистанция, обединени от един малък релефен символ. Тази концепция е развита от екипа и за различни локации в град Велико Търново, като е планирано осъществяване на нови художествени акции.
От реализираните експерименти и проучването на реакциите на публиката можем да направим извод, че включването на осезанието в контекста на произведениeто е завръщане към темата за преживяването, особен психологически режим за реактивиране на емоциите. Отправната точка е дистанциране от непосредствения тактилен опит, чрез целенасочено манипулиране на обекти и ситуации в полза на момент на колебание и съмнение. Включването на осезанието като артистична практика е възможно при премоделирането на материалното до скъсване с първичната очевидност.
Заключение: Да търсим пряка съпоставка между изкуство и щастие от гледна точка на теорията на изкуството, в известен смисъл е несъстоятелно. Значение има само преценката на твореца, или зрителя (слушателя, читателя). Чувството на удовлетворение от творческата работа е недълготрайно, и само в създаването на нови произведения и приемането на предизвикателства за публичната им презентация, можем да търсим кратките мигове на щастие. Ако това се случва в социална среда, сред кръг от хора, които възприемат идеите положително, то твореца и неговата публика ще се чувстват щастливи. И всичко това е непрестанно развиващ се процес.


* Лонтрад, А., Изкуство и удоволствие, една необходима двойка?, Речник по естетика и философия на изкуството, Рива, 2012, с. 543
** Пак там, с. 545
  Изтегли пълния текст на публикацията